Животът е прекалено кратък, за да си позволим да го изживеем зле. Трябва да си поставяме цели и да ги преследваме до край, независимо от препятствията, с които ще се сблъскваме по пътя си към тях.
Всеки човек има възможността да избере дали да бъде роб на живота или авантюрист,който търси своето съкровище.
Всичко зависи от това как гледаме на живота. Идеален пример за сравнение е скоростното влакче.Повечето хора, които се качват на него,търсят емоции,но когато влакчето тръгне, те премират от страх и молят да бъде спряно.
Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че е по-разумно да изберат стръмните изкачвания и слизания, вместо въртележката, обикаляща на едно място?
Скоростното влакче е олицетворение на живота, а животът по принцип е смела, увличаща игра. Да живееш означава да рискуваш,да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите-да искаш да се качиш на върха вътре в себе си и да си неудовлетворен,когато не успяваш.
Но за да разберем какво искаме, първо трябва да опознаем себе си, а това се случва само когато се сблъскаме с границите на собствените си възможности.
В нас живеят две личности: едната-водена от сърцето; другата-водена от разума. Ако по време на срещата между тези два свята липсва необходимото уважение по между им, единият свят унищожава другия.
Животът е дар!
Животът е щастие!
А за да бъде пълно нашето щастие, трябва да живеем в мир и любов.
Любовта е неизбежен спътник на живота.
Свободата е неизбежен спътник на любовта.
А без свобода, живота е непълноценен.
Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно.
В любовта никой не бива да наранява никого. Всеки сам отговаря за чувствата си. Ето защо нямаме право да обвиняваме другия за нищо.
Любовта е страст. Страстта осейва живота със знаци, които да ни водят, а ние, хората, сме тези, които трябва да разчетат тези знаци.
Често бъркаме любовта с привързаност. Често се опитваме да се харесаме на сила на половинката си.
Когато срещнем някой и се влюбим в него,имаме чувството, че цялата вселена е наша.
Истински влюбените хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки.Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги ще намери начин да излезе навън. И когато този момент настъпи,те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.
Не трябва да позволяваме на живота да решава вместо нас. Ние не сме тела с души и разум; ние сме души, които имат видима част, наречена тяло. Често тези, които докосват душите ни, не успяват да пробудят телата ни, а тези,които докосват телата ни-не успяват да достигнат душите ни. Във всеки от нас има скрит часовник и за да се прояви истинската любов между две души,стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час, по едно и също време. А това не се случва всеки ден.
Но понякога хората,силно вглъбени в любовта си към другия,я използват като вид дрога-за да избягат от действителността, за да забравят проблемите си, за да се отпуснат. Но както всички наркотици, любовта също може да бъде вредна и унищожителна.
Когато човек е влюбен, той спира да се храни, да спи нормално; спира да бъде спокоен. В живота му настъпва някакъв вид хаос, а никой не иска да живее така. Ето защо мнозина бягат от любовта. Но има и такива хора, които и се отдават изцяло, без да мислят, надявайки се да намерят в нея решение на всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, както и за евентуалното си нещастие.
Ако някой иска да се дрогира, независимо дали с любов или с нещо друго, си е негов проблем. Последствията от делата му ще бъдат добри или лоши,в зависимост от това, което той самият е избрал за себе си.
Да избягаш от любовта или сляпо да и се довериш? Кое от двете е по-малко унищожително..? Не знам! Но знам, че живота преминава със скоростта на скоростното
влакче и може да те запрати от небесата в Ада само за секунда. Затова въпреки всичко трябва да живеем в реалността, а не в често илюзорния свят на любовта, където всичко е „розово“ и безкрайно.
